Ден... обикновен

Будилникът безмилостно потраква.
Опитвам да подскоча, но, уви -
душата ми не иска да подскача,
във мен дълбоко още всичко спи.

Завличам се под душа някак,
студено - ококорвам аз очи.
Навличам се и към колата.
Мозъкът ми почва да бръмчи.

Потъвам в море задимено,
да дишам успявам едва,
но кой ли пък въздуха гледа -
да цепим пак трябва мига.

Отмерва поредно зелено,
политаме вкупом напред.
Да се надбягваме с времето...
Дали пък съвсем сме наред?!

Добирам се до вкъщи аз едва.
Чиниите ме чакат неизмити.
Грима да смъкна искам на мига.
А с него да отмия и сълзите...