Спокойствие не продаваха в аптеката

На лекар ходих днес пак за сърцето
и казаха ми да я карам по-полеката -
почивка, спорт, спокойствие, диета,
но спокойствие не продаваха в аптеката.

Почивката пропуснах и таз година,
пък вече им отмина май сезона.
За спорт, ако остане време, ще намина.
Диетата започвам я... от вторник.

Сега заета съм със работа - не чака,
пък и световна криза, туй-онуй, е тежко.
Сърцето ще си хлопа, к'во да прави.
Пък ако спре... и туй си е човешко.

Петък

Отново е петък и чакам копнежно
за глътката въздух със капка надежда.
За блясък от слънце, преплетен в косите,
за конски копита, във пясък зарити...
За партия сън без излишни кошмари,
за телефонен звън без да ме попари,
за миг без да бързам, да тичам излишно,
за миг, във който дори да не мисля...
Да забравя дори, че е само за миг...

*****

Минавам по тротоара и гледам със насмешка.
Какво? Кого? Живота! Със старата си дрешка
отивам да се трудя. Пари? Какви пари! Защо?
За чест и за признание. Парите са ненужно зло.
Признание ли? От кого? Ми от колегите, от шефа...
Нали по 10 часа дневно все затуй се трепя...
Получи ли? Какво получи? Ами, получих...
Работих доста, вече се научих...

Да напуснеш... или не

Да бъдеш или не -
дали е по-достойно за душата
да напуснеш работата
или, с надежда в бъдещите дни,
да чакаш повишението ти.
И да се гърчиш - ден след ден,
с надежда да не бъдеш уволнен,
и да работиш - не до мрак,
а до среднощ, а после сутрин пак...
И като дойде време за заплата
/едва дочакваш я, че малка е, горката,
и не достига даже до средата/
отново забелязваш, за беда -
повишението го няма засега.
И чакаш... пак...и още...
И тъй работиш още много нощи...
И събота, дори и във неделя...
За работа все време ще намериш.
Додето тъй се измориш,
че нямаш вече сили да вървиш.
И нямаш сили ти на сутринта
до офиса да стигнеш, за беда.
Беда ли? Не, това е твоят шанс
да видиш, че животът е романс,
че тази работа не е последна -
това ти трябваше, за да прогледнеш.

Работохолик

Работиш ти от мрак
чак до вечерния здрак,
забравил за другари,
любови и буквари.
Забравил, че дори
Земята се върти
и сменят се сезони
(и потници с блузони).
Не виждаш светлина
(освен над теб неона),
не виждаш цветове
(windows-ът е зелен).
Ни мирис на цветя,
ни полет на листа,
ни песента на птички...
А ти като пчеличка
се трудиш ден след ден...
и нощ... безкрай преуморен...

А някога си беше жив...

Безвремие

Искам вече да се измъкна
от този омагьосан кръговрат -
алармата, кафето, после зъбите,
под душа и в колата скачаш пак.
Опитвам се да събера парчетата
от своята забързана душа -
но те летят наоколо и лепят се
в колата ми по мръсните стъкла.
Пристигам в офиса - кафе отново,
бюро разхвърляно, имейл със спам,
скрийнсейвъра показва ми природа -
да не забравя как изглежда планина.
И вечер час отива си, докато
поредното задръстване върви.
Очите ми затварят се, горката,
душата ми май вече спи.
И слушам музика, докато дремя
по улиците в този прашен град -
изпаднала в ужасното безвремие
на седмичния тъжен кръговрат.
Единствено когато дойде лято
и пуснат ме поне за ден, два, три
да видя аз море и планината
наживо, да ги снимам може би -
да имам после фон и за десктопа
със някакви си истински цветя -
не че не можех от въртопа
на интернет и тях да си сваля...
Мечтая си за дървено бунгало
недейде във дълбоката гора -
без интернет, без телефон и кабелна,
единствено със изворна вода...

Остарявам ли?

Остарявам ли? Не търся любов.
Не търся разбиране, нито внимание.
Не търся ни нежност, нито мил зов,
рядко ме радва нечие желание.
Повече се радвам на миг самота,
миг, във който поне да съм себе си.
Аз съм просто обикновена жена -
изморена от смяната на макиажа си.

Дефицит

На един не му стигат парите,
на друг - талантът му бил неоткрит,
на трети му липсват жените,
аз страдам от времеви дефицит.

С часовника сутрин се гоним,
секунда напредък е кяр.
А после пък времето скромно
отмерва го сив светофар.

Животът ми сякаш минава
на пътя в ужасния трафик.
Добре, че поне ми остава
нощта - все още без график.

Ден... обикновен

Будилникът безмилостно потраква.
Опитвам да подскоча, но, уви -
душата ми не иска да подскача,
във мен дълбоко още всичко спи.

Завличам се под душа някак,
студено - ококорвам аз очи.
Навличам се и към колата.
Мозъкът ми почва да бръмчи.

Потъвам в море задимено,
да дишам успявам едва,
но кой ли пък въздуха гледа -
да цепим пак трябва мига.

Отмерва поредно зелено,
политаме вкупом напред.
Да се надбягваме с времето...
Дали пък съвсем сме наред?!

Добирам се до вкъщи аз едва.
Чиниите ме чакат неизмити.
Грима да смъкна искам на мига.
А с него да отмия и сълзите...

Отказвам да тиктакам

Отказвам да тиктакам по часовник,
сърцето ми свой ритъм си избра
и явно ни началник, ни чиновник
не ставам - трябва ми гора.

Отказвам в рамки от бетон да се поместя,
душата ми лети в простора син
и нейде във гората аз ще се преместя,
в останалите "сини" планини.

На воля да препускам по поляни
от истински пораснала трева,
да пеят птички, вместо врани
по кофите с буклук да се редят.

Да дишам въздуха без примес от олово,
вода да пия от планинската река.
И да не надничат зад стъклото
съседите отсреща, докато се облека.

Спящата красавица

Искам да съм Спящата красавица.
Не защото е била красива.
Напоследък от алармата стряскам се
и страдам от системно недоспиване.
Опитвам се да мисля (все ми се налага)
и освен, че ме болят очите,
заболява ме главата
и кафето все не ми достига.

Как да съм красива при тези условия?

Пиле с ориз

Уроците с детето да подготвя
и чантата да подредим за утре,
да купя Фрискис-а на котето
и Педигри, че имам куче.

По кредита да пусна вноската,
и кабелната, интернета
да си платя, че цели нощи
все с телевизора си светя.

Пералнята да пусна също,
чиниите да си измия,
за поизчистя бързо къщата
и да полея и саксиите.

Да сготвя нещо за вечеря
и ще извадя новия сервиз.
Какво да готвя се чумеря...
ами... пак пиле със ориз.

Бързаш, няма време...

Град. Сутрин. Бързаш. Задръстване.
Клаксон от мисълта ти откъсва те.
Отляво мадама си слага червило.
Отдясно лелка през тебе завива.
Отпред следиш зорко загасващи стопове
и молиш се горко с нестихващи стонове.
Загубена кауза е. Никакъв шанс
да стигнеш навреме. Изпаднал си в транс.
Маневри наляво, надясно, излизаш
и в следващата опашка навлизаш.
Заслушваш се в радиото, дано те отпусне,
любимата песен дано да ти пуснат.
Тук наводнено, там дупка, канал.
И както си пееше, почти онемял,
минаваш през нея и бързо се молиш -
дано не си счупиш колата отново.
Защото си имаш и опит печален -
пак евтино мина - генерацията само.
И мислиш си - хубаво, и докога
все тъй ужасно ще започваш деня?
И нерви ще късаш невероятно,
и как да работиш след туй адекватно,
и как да играеш със свойто дете,
когато единствено крещи ти се?
Решение търсиш, но няма, уви.
Решаващите задръстване не лови -
имат сирени и сини светлини,
какво ли им дреме. И паркинг дори.
Не търсят упорито за малко место,
останало скрито за друго око.
Почти си пристигнал, паркирал почти,
почти се усмихваш, забравил дори
за ада преминат. До следния ден.
А сега в офиса... докрай изморен.

Мултиплициране

Една за делник и една за празник,
една за работа и една за почивка,
една за вкъщи при семейния досадник,
една за детето - и то за мама пита.
Една за сутрин и една за вечер -
усмихната, добра, вежлива,
и една - за работното време -
компетентна, бърза, услужлива.
Една за лятото - красива, стройна,
една за зимата - с по-бяла кожа,
една добра и една непокорна,
една спокойна и дебелокожа.
Една готвачка и една миячка,
една любовница добра и страстна,
една перачка и детегледачка...
И една - да бъде себе си...

Суета

Ех, тази безгранична суета!
Ех, тез натруфени витрини градски!
Душевната, сърдечна празнота
запълваме със лъскави играчки.
Разхождаме се важно, бавно крачим,
изпъквайки със свойта простота.
Приличаме, какво ли да ви кажа,
на пауните със шарени пера.
А лъжат ни - били сме уж разумни.
Не виждам разлика дори една -
накичени със дрешки, и маймуните
се перчат като ... градската жена.
Мъжете днес, и те не падат долу -
парфюми, дрешки, ланци и коли.
Като че ли ще отнесеме в гроба
каквото сме напазарували...

That Was Yesterday

Каруци, коне, ризници и шпаги,
епидемии от чума, тифус и холера,
рицари и дами, и кралски облаги -
всичко това беше вчера.
Пирамиди колосални, рисунки причудливи,
креости и кули, митове за самодиви,
вещици, изгаряни в утрото на нова ера -
всичко това беше вчера.
Пътешественици смели, луди откриватели
разширяваха земите на наш'та цивилизация,
с борба налагали са наш'та вера -
всичко това беше вчера.
Войни световни и атомни бомби,
освободени колони и една нова вера,
подялба на света на сфери на влияние -
това беше вчера!
И днес войните не могат да спрат,
СПИН-а, бактериите изяждат света,
а ние, човеците, не мърдаме си пръста
да разсеем от отрови мъглата гъста.
Дупки във озона и въздух замърсен,
растения, животни унищожавани без углед,
и хората не знаят кога е нощ, ни ден -
ето това ще бъде утре!

Размисли за екологията

Черни станаха водите,
рибите измряха във реките,
ледът на полюсите се топи,
слънцето планетата ще изсуши.
Планини високи в дим са обградени,
пасища, поляни са унищожени.

Причината коя е всеки знае.

Планетата си чиста да опазим,
че не сме животни ний.
Пред неземните за смях ще станем,
нищо свинщината не ще скрий.
Какви ли екофоруми уреждат?
Събират се с едничката надежда
да стане нещо по-добро.

Но ако може наготово.

От плевене за да се спасим
хербициди ний използваме да се унищожим.
Тровиме се ние всекичасно,
хората измират, но безгласно.