Бързаш, няма време...

Град. Сутрин. Бързаш. Задръстване.
Клаксон от мисълта ти откъсва те.
Отляво мадама си слага червило.
Отдясно лелка през тебе завива.
Отпред следиш зорко загасващи стопове
и молиш се горко с нестихващи стонове.
Загубена кауза е. Никакъв шанс
да стигнеш навреме. Изпаднал си в транс.
Маневри наляво, надясно, излизаш
и в следващата опашка навлизаш.
Заслушваш се в радиото, дано те отпусне,
любимата песен дано да ти пуснат.
Тук наводнено, там дупка, канал.
И както си пееше, почти онемял,
минаваш през нея и бързо се молиш -
дано не си счупиш колата отново.
Защото си имаш и опит печален -
пак евтино мина - генерацията само.
И мислиш си - хубаво, и докога
все тъй ужасно ще започваш деня?
И нерви ще късаш невероятно,
и как да работиш след туй адекватно,
и как да играеш със свойто дете,
когато единствено крещи ти се?
Решение търсиш, но няма, уви.
Решаващите задръстване не лови -
имат сирени и сини светлини,
какво ли им дреме. И паркинг дори.
Не търсят упорито за малко место,
останало скрито за друго око.
Почти си пристигнал, паркирал почти,
почти се усмихваш, забравил дори
за ада преминат. До следния ден.
А сега в офиса... докрай изморен.